Лъжите – между фантазия и защита

Хрумвало ли ви е, че говорим различен език с децата? Те казват едно, ние разбираме друго. Това естествено ражда недоразумение, на което ние лепим етикети. И често това е най-обидната за детето дума: „лъжа“.

Учителката на 4-годишния Боби един ден ме изчака специално аз да го взема от детската градина. Впи изследователски поглед в мен и с дяволит тон каза: „А, значи вие чакате момиченце?“ 
Онемях. Запазих самообладание и с най-любезен тон я попитах какво по-точно има предвид. „Не сте ли бременна?“ - продължи тя с обичайната непринуденост на човек, който по 8 часа на ден общува с 4-годишни хлапета. Металното ми: „Не!“ я накара бързо да се разприказва. 
„Ама, много извинявайте. Понеже Боби на всички разказва за Хариет. Как с Хариет, когато малко порасне ще спят в една стая, как ще идва с него на детска градина, как ще играят само тези игри, които те искат ...“

Фантазии

Тръгнахме си от градината с Боби и по пътя не питах нищо. Много мислих. В къщи не бяхме говорили за „сестричката Хариет“, нито ние с татко му бяхме планирали бебе. Нямах бременни приятелки, роднини, съседки.
И изведнъж се сетих. Хариет е сестричката на любимата му костенурка Франклин. От приказките. Боби не беше излъгал, но беше съчинил тази Хариет и я беше пренесъл в живота си. Тя беше по-различен модел от тази в приказките, но явно му вършеше работа.

Защо се нуждаеше от нея и то в детската градина? Върнах малко лентата и си спомних, че беше боледувал и беше отсъствал. А като тръгна наново на градина, най-добрите му приятели вече играели „други“ игри и не го избирали в отбора си. Така че явно Хариет е дошла „на помощ“. И вероятно е донесла желания резултат. Щом и учителката се е вързала, явно разказът е бил майсторски засукан. Как Боби е вкарал толкова детайли, които дори в книжката ги няма, не знам. Явно фантазията му е дорисувала това, което му е трябвало, за да се спаси от действителността. 

Този „приказен“ сюжет лъжа ли е? И каква трябваше да е нашата реакция с татко му? За детето това не беше лъжа, а действителност, в която беше живяло до решаване на конфликта.

Ето и друга, макар и не така драматична история.
Боби е страшно злояд. И винаги го питам: „Ти яде ли нещо в градината?“ Механичният му отговор е: „Да - и първо, и второ.“
Само че менюто стои отвън на таблото. А аз мога да чета. На въпроса, какво точно яде, обикновено не получавам отговор. И, за да не го принудя да лъже, просто не питам повече. Знам, че не е ял.

Една лъжа по-малко

Има много ситуации, в които без да искаме принуждаваме детето да лъже. И то го прави механично, без да се замисли, за да избегне наказание. Като например безсмислената поредица от въпроси: „Ти ли удари момиченцето? Ти ли започна пръв?“
По-добре е да намерим решение на тези ситуации, без да поставяме детето до стената и да го „разстрелваме“ в въпроси, на които предварително знаем отговора. Защото неговата единствена защита е, да излъже.

Проблем във възрастта 4-5 години за нас се оказа и „присвояването“ на чужди играчки.
Всяко хлапе носи една-две от любимите си колички в детската градина, въпреки категоричната забрана на учителката. И те винаги стават ябълка на раздора. Когото вземе чужда количка и си играе цял ден с нея, на тръгване от детската Боби понякога „забравя“ да я върне. Случва се и с други деца, въпреки че майките им не винаги са така бдителни като мен.
В къщи неохотно признава, че е взел чужда играчка. А на въпроса: „На кого е тази играчка, тя не е твоя?“ - отговорът обичайно е: „На Боян, но той ми я даде за днес (или пък – ми я подари). Боян, естествено не е наоколо, за да го питате. В тези ситуации си говорим. Приготвям количката на „специално“ място от вечерта, за да не я забрави на другия ден. И винаги му напомням да я върне. (След това дискретно проверявам дали това се е случило.)
С „подарените“ играчки работата е доста по-деликатна. Обикновено настоявам да приготвим съответно някоя от любимите на Боби играчки, за да я поднесе и той да зарадва това щедро дете. 

Боби ме научи

1. Да обсъждаме. След като успя да си измисли Хариет, значи може да обясни всяко свое действие.

2. Не го нападам, а само регистрирам очевидни факти и питам: „Ти си направил това, а той как ще се почувства като му вземеш любимата играчка и откажеш да я върнеш? Щастлив ли е, според теб?“.

3. Не лепя етикети - лъжеш, посягаш, крадеш. Знам, че да запазя достойнството му е по-важно от моментното решение на конфликта. И опитвам да открия причината за тази постъпка.

4. Изслушвам внимателно и говорим за неговите чувства. Какво го наранява, обижда, ядосва ...

Нещата уж са прости и не винаги успявам. А щом и на възрастните ни е нужна помощ, какво остава за децата?

Мона Василева